Десислава Арабаджийска, ученичка от 12 Д клас

Имало едно време един кораб. Не бил голям, нито малък, но капитанът и екипажът го харесвали. Всеки намирал нещо хубаво в него, всеки имал своята представа за бъдещето му. Корабът бил чисто нов – сменили стария, защото вече бил дал всичко, на което бил способен, и започнал да създава проблеми. Взели нов, напълно различен кораб, каквито правели другите народи, отвъд планината. За нещастие никой не знаел как да го управлява, загубили посоката, оказвали се на безлюдни острови, с отровни плодове, попадали на много бури, всяка по-страшна от предишната. Някои от екипажа започнали да се чудят дали наистина е трябвало да сменят кораба, но така или иначе връщане назад нямало и те трябвало да изтърпят съдбата си.

В началото екипажът се бунтувал срещу несгодите, изхвърляли зад борда един след друг няколко капитани. Но като по чудо те успявали отново да се качат на палубата. И всеки път екипажът ги приемал обратно и търпял новия капитан. С течение на годините обаче въпреки промените, колкото повече се отдалечавали от целта, колкото повече намалявали провизиите, толкова повече моряците се отчайвали и започнали да губят сила. И понеже точно това им липсвало, назначили за нов капитан господин Сила. С това обаче нещата не приключили. Недоволството, макар и тихо, продължавало да расте в трюма. Както казвал мичманът, не било вярно, че екипажът не протестирал. Всеки път, когато плюели семките по пода, това бил протест срещу капитана. Капитанът обаче така и не разбрал това. Той управлявал сам кораба и не се съобразявал с никого, защото не се страхувал от никого. Държал руля на кораба, както сам си знаел. И дори и не разбрал, че под неговия курс корабът още повече се отдалечил от целта си. Въпреки това, колкото и обвинения да имало срещу него, толкова били и опроверженията. Когато екипажът твърдял, че има проблем, капитан Сила твърдял, че това е дело на предишните капитани. И екипажът търпял.

В далечината като мираж започнало да се вижда нещо, приличало на суха земя, след няколко седмици щели да я стигнат. Но тъкмо когато екипажът се зарадвал, че ще слезе на брега и ще си почине от капитан Сила, свършили провизиите. Моряците престанали да си вършат задълженията, пуснали котвата, излезли на палубата и започнали да обвиняват капитан Сила, че не бил предвидил свършека на провизиите. Твърдели, че ще преустановят работа, докато исканията им не бъдат изпълнени. Решили, че след като са започнали този израз на недоволство, трябвало да го доведат до край. Оплакали се от твърдите си легла, от еднообразната гледка през прозорците на трюма, от папагалите на капитана, от морската болест, от дървениците, от студените вечери, от топлите дни, от южния вятър, от северния вятър, но най-вече от западния и източния. И когато решили, че и това не им стига, започнали да чупят кораба.

Обиден от всичко това, капитан Сила решил да напусне кораба с лодка, наред с всички свои съмишленици, като заявил, че няма да се върне. Искал да създаде у моряците усещането, че напуска кораба с достойнство. Истината обаче била, че не можел да овладее ситуацията и не виждал друг изход. А и смятал, че екипажът след време можел да реши, че си го иска обратно. Но и напускането на капитана не задоволило екипажа, той нямало вече да търпи и да се подчинява и продължил своя протест. Докато моряците не получели каквото искат, нямало да се върнат на местата си.

Също така решили, че искат нов кораб, който да бъде управляван от нов капитан, който да няма нищо общо с предишните. И продължили своя протест. Но след като нямало кой да изпълни желанието им, те в крайна сметка загинали от глад и жажда. След години друг кораб минал оттам и видял злополучната сцена на събитията. Решили, че е настъпил страшен мор, който е повалил всички. Когато обаче се качили на другата палуба, намерили тефтера на боцмана, където пишело: “Търпението невинаги е добродетел, дори, смея да кажа, рядко е така. Но все пак е по-добре от половинчато търпение, при което недоволството се е събирало, събирало и е взело връх в най-неподходящия момент. Коя ли муза ще възпее този гибелен гняв? “Да бе мирно стояло, не би чудо видяло” е казал народът. Търпяхме, търпяхме и накрая станахме жертви на собственото си търпение. След дъжд качулката не върши работа. Но съкаютника ми Томас Карлайл по-добре обобщи събитията: “Всички революции се замислят от романтици, осъществяват се от фанатици, а плодовете им се ползват от отявлени негодници.” Не знам дали въобще ще има кой да бере плодовете на нашата революция”.

Но каква е поуката от приказката? За къде бил тръгнал на първо място корабът? Щеше ли да стигне някога целта си, ако не бяха тези събития? Движел ли се е въобще? Имало ли го е някога? Тази част от историята, уви, е загубена. Или предстои да бъде написана?

(Публикацията е поместена в рубриката „Общество“, във в. „Стандарт“ от 5.3.2013 г.)

Вашият коментар

Писането на български език и на кирилица е задължително.