Българският път. Потенциал. Проблеми. Перспективи.

Цветелина Костова – ученичка от XI Д клас

Аз – фиксираната рамка. Аз – монофункционалната машина. Аз – еднозначният фотокадър.

Аз съм обемно качество, прилежно сгънато и стабилно запечатано в прозрачна полиетиленова опаковка.

Аз съм поданик в свят, в който властта е в моите ръце.

Моят път не е заглавие на пътепис, не е карта с подбрани маршрути, нито е списък с желани сигурни или рисковани бъдещи дестинации.

Моят път е риск, той е евентуален избор, той е въпросителният знак в главата ми.

Аз съм малък чарк от българското общество; пореден номер на опашката за билети тип „Личен рай“. Редът ми наближава, но фокусът ми не е концентриран върху избора на полет. Цялото ми съзнание е съсредоточено в наситени кръгове около една мисъл – „Искам ли изобщо да пътувам ?“.

Водещият проблем, обвързан с поставената тема, произлиза именно от този елементарен на пръв поглед въпрос. Контрастът между „идеалистичният“ европейски свят и резултатите от собственото политическо статукво са вградили в мозъчните кори на аудиторията от български произход една фикс идея, запълнена с въздух. А именно, илюзията за съществуването на кръстопът за всеобща употреба, чиито разклонения са отсечки, водещи логично до последствия или с позитивен, или с негативен характер.

Парадоксът в така добре структурираното твърдение прозира ясно под фината повърхностна замазка.

Българи, кръстопът за всеобща употреба не съществува. Съществува алея, чиито граници са обходени с облепени с изолационни панели стени. Там не съществуват разклонения, няма отсечки. Има врати – фиксирани рамки. Тази схема е условие за екзистенцията на социалната йерархия. Тя представлява програма за обучение на кадри. Всяка рамка има собствени размери; всяка има собствени указания за употреба; всяка побира конкретен вид картина. Тази система предлага псевдосеберазвитие; тя изисква налагането на себекомпромиси. Като една индивидуална по характеристики картина, всеки човек ще бъде принуден да модифицира съдържанието си, за да успее да отговори на изискванията на избраната от него врата. Всеки ще бъде принуден да подпише мирен договор, съответно и да спази изброените в него точки. Няма лична полза от времето, прекарано като кукла в чужда театрална постановка. Тази истина обаче остава добре скрита зад слоевете гъста димна завеса, които комините на рекламните представители непрестанно бълват. Клишираните обещания за светло бъдеще и осигурен живот, и словесният наплив от изискани думи облицоват добре егоистичната философия на този универсален принцип. Така масата хората попадат лесно под влияние на институционната заблуда за независима съдба на индивида – на пръв поглед, свобода на личния избор и контрол над персоналното развитие, а всъщност безпрепятствена манипулация, осъществявана чрез непрякото подчинение на членовете на обществото.

Теорията отсъжда наличието на двуполюсни последствия. Може ли обаче човек да постави марков етикет на реплика ? – Не.

Истински положителни последици от „обществения кръстопът“ няма. Своеобразното себеотрицание и метаморфозата във витринен манекен изключват тази възможност.

Наличието на фалшиви позитивни ефекти само по себе си съдържа нотка негативизъм.

Искам ли да пътувам ако такъв път ме чака ?

Има обаче път, който е абсолютен антоним на досега разглеждания такъв. Той е причината за рядко утихващата параноя у властта, тъй като провокира директна асоциация с хаоса – явлението в постоянен противовес със световната хармония.

Това българи, е индивидуалният кръстопът. Това е ритъмът на сърцето Ви, тактът на мисловния Ви мотор. Изборът на тази възможност е риск, защото един от задължителните й компоненти е доживотната борба – борбата със себе си; борбата срещу хомогенното общество; борбата с настоящето; борбата за бъдещето. Индивидуалният кръстопът подлага на тест вътресъзнателната комуникация, ценностната и приоритетна система. Той изпитва лимита на личните воля, търпение и целеустременост.

Този път е българският шанс. Всичко друго са дълбоки ждрела с мътна вода, покрити с пласт тежка сива мъгла.

Този път е нашият шанс. Единственият шанс да реализираме действително потенциала си. Какъв е потенциалът ни ? Потенциалът ни е базиран на амбиция, вяра, упоритост, отдаденост и любов. Всички тези понятия ще загубят символиката си ако станат притежание на „обществения кръстопът“.

Бих се впуснала в тълкувания и размишления в тази насока, но така само ще стана картина за нечия друга рамка.

Аз – безкрайният шедьовър. Аз – мултифункционален интелект. Аз – изложба от снимки.

Аз съм българският път.

Вашият коментар

Писането на български език и на кирилица е задължително.