Една история за моя род

Виктория Цветкова – 8 д клас

Сякаш се пренесох в друг свят…

Изведнъж шумът на двигателя на колата беше изцяло заменен от редуващите се периодично тишина и песни, изпълнени от талантливи майстори, скрити из короните на дърветата. Планината бе величествена, монументална. Преливаше в най-разнообразни цветове от богатата палитра на природата художник. Слънцето блестеше ярко на фона на безкрайната небесна шир. Очите ми с ненаситност наблюдаваха бавното, но забележимо движение на белите пухкави облаци. Краищата им се позлатяваха от слънчевата светлина и изглеждаха така, като че ли бяха обвити с тънка, блестяща паяжина. Нежносиният цвят неустоимо привличаше погледа ми и образът на слънцето се запечатваше в очите ми завинаги. Миришеше на борови иглички и полски пролетни цветя. Огледах се и осъзнах, че пейзажът около мен е приказен, вълшебен сам по себе си, със своите характеристики. Семантиката му за мен не бе илюзия, пречупена през слънчевите лъчи, а нещо едновременно подобно и колосално различно.

Тръгнах бавно през тревата, зелена и свежа, очакваща следващия пролетен дъжд. Вдигнах поглед и с радост открих, че нищо не се е променило…

Пред къщата, седнала на малко дървено столче, стоеше стара жена. Отдалеч си личеше, че е прегърбена, и се забелязваше бастунчето, опряно на стола. Колкото повече се приближавах, толкова по-ясно и отчетливо различавах чертите на жената. Бялата й коса, която едва се виждаше изпод забрадката, завързана грижливо. Слабата фигура, спомен от дните на умопомрачителна работа, които изглеждаха като страници от отдавна прочетена книга – забравени, накъсани, запечатани като отделни и несвързани думи. Ръцете и лицето й бяха покрити с бръчки – отпечатъци на радостта, щастието, самотата, болката, тъгата и безсилието, слети в едно, неразделни спътници в живота на човека.

Вече тичах, защото нямах търпение…

Спрях непосредствено пред жената, която тъкмо се бе изправила, подпряна на бастуна си, за да ме посрещне. Вгледах се внимателно в очите й. Бяха сини. Сини като небето. Бяха черни. Черни като смъртта. Бели. Бели като тишината. Очите й бяха цяла вселена и аз се питах дали тя някога ще ми позволи да сбъдна мечтата си – да разбера това, което се крие в тези кръгли и сияещи очи.

Усмихнах се. Тя отвърна на поздрава ми. Разбра ме.

Приближих се и прегърнах тази жена, която за мен бе не само моята прабаба, а още много други по-значими неща…

Вашият коментар

Писането на български език и на кирилица е задължително.